Бележки: Благодаря на всички, които четете и коментирате :) Ето и краят на историята. Приятно четене!

- Можеш да се върнеш с нас в Рая. – думите едва достигаха до замъгленото съзнание на Дийн Уинчестър – Можеше да си дойдеш у дома.

Ръката на Сам се стегна още повече около кръста му, държейки го изправен. Той се бореше с всички сили да не припадне. Светлината вече не беше толкова ярка, но все още очите го боляха, когато ги държеше отворени. Опита се да осмисли това, което дребната червенокоса жена говореше на Кас. Да се върне в Рая? Там, където само преди дни едва не беше изгубил живота си? Отново? Той стисна зъби и потисна желанието да удари нещо. С мъка извърна глава, за да види реакцията на приятеля си. Не, че се нуждаеше от потвърждение, все пак беше сигурен, че той дори не би обмислил подобно предложение. Нали?

- Нямаш представа какво е горе. – продължи тя – След смъртта на Хана нещата станаха наистина зле. Ангелите, които те плениха и измъчваха бяха отцепници. Но те са мъртви сега, беше раздадено правосъдие.

- Бях принуден да отнема живота на трима от братята ни по възможно най-жестокия начин.- гласът на Кастиел беше натежал от мъка и гняв – Това ли наричаш правосъдие?

- Моля те, Кастиел! Ти можеш да ни помогнеш да изградим Рая отново. Можеш да ни поведеш.

Не съм лидер.

- Аз не съм лидер. – Кас поклати глава.

- Но това е твоят дом. Ние сме твоето семейство.

Дийн потръпна, впил поглед в лицето на приятеля си. Видя колебанието в невъзможно сините му очи и това го уплаши. Семейство. Това е, което Кас искаше най-силно. Да бъде част от нещо, да се впише. От момента, в който се беше разбунтувал срещу Рая, от момента, в който беше дръзнал да скъса на парчета страниците на Божествения план и да избере свободната воля и всичко, което тя можеше да му донесе, от момента, в който беше останал сам и бездомен в буквалния и в преносния смисъл на израза. Вината се надигна в него, горчива, смеси се с металният вкус на кръв в устата му и той с мъка се опита да я преглътне.

- Моля те, Кастиел. Всичко може да бъде простено.

Колко пъти? Колко пъти ще искате от него да ви спасява задниците? Колко пъти ще залага живота си за вас? И когато си промените мнението ще го преследвате като диво животно и ще го удряте и режете, и ще му пробивате дупки в главата и ще му промивате мозъка?

- Ние ще те последваме, всички ще последват теб.

Кастиел мълчеше. Лицето му беше като издялано от камък - събрани вежди, плътни устни, стиснати в права линия. Вътре в очите му в мека синя светлина се къпеха хилядолетия, звезди се раждаха и умираха, континенти се разделяха, издигаха се и потъваха, малка сива рибка пълзеше по корем на пуст каменист бряг, хиляди души молеха за утеха. Той се колебаеше. Това беше истината, колебаеше се. Част от него искаше да повярва, че този път всичко ще бъде различно, че има шанс да постъпи правилно, да поправи грешките от миналото и последствията от тях. Искаше му се да си мисли, че дори и Баща му да ги беше напуснал преди много време, все още имаше надежда за него и семейството му. Но думата „семейство" звучеше толкова грешно в ума му, изречена за небесните създания. Наричаше ги братя и сестри. Но не ги усещаше като такива. Най-близкото нещо до брат, което някога беше имал, беше Габриел. И иронията беше в това, че той беше избрал да напусне дома си и да живее сред Бащините си творения много отдавна. Беше избрал да умре, защитавайки него и тези творения от Бащиният си план и от гнева на Падналия си брат. Габриел, архангелът, един от Първородните синове беше олицетворение на свободната воля. Кастиел почти се усмихна при тази мисъл. Брат му му липсваше.

По дяволите, Кас! Не го мислиш сериозно, нали? Тези пернати задници дори не са близо до това, което означава семейството! Не можеш отново да се върнеш при тях. След всичко, което ти причиниха.

Чуваше мислите на Дийн, не, че имаше намерение, но те бяха толкова шумни.

Кажи нещо, идиот такъв! Кажи му, че има дом при теб и Сам и винаги ще го има. Кажи му, че има семейство и това не са тези клоуни. Кажи му, че съжаляваш, задето беше такова студено коравосърдечно копеле, задето го изрита от бункера, за дето се обаждаш само когато имаш нужда от нещо. Кажи му, че съжаляваш задето едва не го уби и би дал всичко, за да върнеш времето назад и оправиш нещата. Кажи му, че двамата със Сами са единственото, което ти е останало в този откачен свят. По дяволите, кажи нещо!

- Кас… – това беше единственото, което успя да изрече на глас.

Кастиел бавно поклати глава.

- Не. – каза кратко, сините му очи заключени в зелените ириси на червенокосата жена.

- Отказваш ни? – попита тя, в гласа и заедно с изумлението имаше обидени нотки – Заради тези… смъртни?

Кастиел кимна.

- Вървете си с мир. Не искам да се бия с вас. – отвърна кротко - Повече никой не бива да губи живота си заради това.

- Правиш грешка, Кастиел. – каза бавно тя – Все още принадлежиш на Рая.

- Не. Принадлежа на себе си.

Ангелите не казаха нищо повече. Просто си тръгнаха. Дийн не вярваше на очите си. Мислеше си, че ще трябва да си пробият път с юмруци. Не, че беше в състояние да се бие. Главоболието го убиваше. Нищо ново, помисли си. Опита се да се изправи малко, за да не тежи на брат си, но краката го подведоха за пореден път и той се отпусна, примирил се засега с това положение. Тримата гледаха за известно време отдалечаващият се автомобил. Сам проговори пръв.

- Добре ли си? Направиха ли ти нещо?

- Не са ме докоснали с пръст. – изпъшка – Ако не беше проклетия пристъп, щях да съм се справил с тях.

- Сигурен съм. – усмихна се брат му.

Кастиел все още стоеше със замислено изражение и поглед, впит някъде отвъд хоризонта.

- Ъм, Кас?- Дийн не беше сигурен какво да каже.

- Добре съм. – отговори ангелът на незададеният му въпрос.

- Това е… ммм, какво се случи?

- Ще ти разказвам, когато се приберем.- каза Сам.

Кас се обърна и го огледа с присвити очи, главата леко наклонена на една страна. Дийн почти се усмихна. Ето го и ангелският поглед, помисли си. Приятелят му допря до челото му пръстите на дясната си ръка и той усети внезапен прилив на топлина. Главоболието изчезна съвсем, погледът му се проясни.

- Няма трайни увреждания. Състоянието ти е задоволително, като се има предвид… – той не довърши.

- Да, относно това… Сигурен ли си, че вече си добре?

- Напълно съм възстановен. – отвърна Кас с равен тон. – Не си спомням много от последните дни, въпреки това.

- Радвам се, че отново си с нас. - е, това прозвуча почти... добре.

- Което на езика на Дийн Уинчестър означава „Оценявам приятелството ни и това, че остана."- ухили се Сам. – А, и също „Извинявай, че бях такъв задник."

- Млъквай, Сам.

Уличката беше пуста и слабо осветена. Кастиел стоеше сам под уличната лампа. Мислите му се върнаха назад към изминалите дни. Не си спомняше много, но и малкото спомени, до които достигаше съзнанието му бяха крайно обезпокоителни. Тези, които някога наричаше семейство го бяха предали за пореден път. Вече трябваше да е свикнал с това. Но не беше. В него все още съществуваше ирационалната надежда, че в Рая един ден ще има мир, че ще се превърне в това, за което е бил създаден – убежище за семейството му и душите на праведните. Не беше сигурен от колко време Баща му отсъстваше и колко време преди да разбере това бе следвал заповеди с мисълта, че това е Божията воля, колко време беше живял с фалшивото чувство за сигурност, за убеденост в собствените си мотиви… Тези дни понякога му липсваха по някакъв странен, почти извратен начин. Тогава всичко беше много по-просто. Знаеше обаче, че не беше правилно. Събитията от изминалите дни за пореден път също така му бяха доказали, че не е сгрешил, като е поверил доверието си на братята Уинчестър. Сега те бяха неговото семейство, реши Кастиел и той щеше да направи всичко по силите си, за да изплати дълга си към тях.

- Здравей, Кас.

Гласът прекъсна мислите му. Мазният подигравателен тон, с който демонът произнасяше името му не му харесваше.

- Каули. – отвърна сухо.

- Виждам, че се чувстваш добре.

Демонът направи няколко крачки около него и го огледа. Изглежда това, което видя някак го забавляваше. Кас наклони леко глава на една страна и присви очи в недоумение.

- Благодарност ли очакваш?

- Нее.– Краули продължаваше да се усмихва. - Е, може би малко.

- Какво искаш, Краули?

- Нищо. Просто наглеждам инвестициите си.

- Аз не съм твоя… инвестиция.

- Даам, това не е съвсем вярно, Кас.

- Ако очакваш да получиш нещо в замяна на това, което направи, няма да стане.

- Аз съм Краля на Ада. Аз не очаквам. Аз изисквам.

- Махай се, Краули. Нямам нищо за теб.

- Още не. Но ще ме държиш в течение на нещата, които братята Уинчестър са намислили.

- И защо ще го правя?

- Защото аз така казвам.

Лицето на Кастиел потъмня като буреносен облак, раменете му се изправиха, тялото му се напрегна и се издължи. Сини пламъци проблеснаха в очите му, той протегна ръка към демона с дланта напред и тя засия в мека бяла светлина. Зад него на фасадата на близката сграда се виждаше сянката на огромни черни крила.

- За последен път, Краули, махай се!

- Или какво?

- Или ще те унищожа.- гласът му прогърмя в пустата улица, карайки прозорците да потреперят.

- Да, можеш да опиташ. Но не можеш да ме нараниш, Кас.

Кастиел усети Сиянието в себе си, насочи го, съсредоточи го в малко кълбо светлина в дланта си и го отблъсна.

Но нищо не се случи. Той притисна отново. Нищо.

- Какво има, Кас? Изтощиха ти се батериите ли? – демонът го гледаше с насмешка.

- Аз… не разбирам… – Кастиел гледаше ръцете си учудено.

- Какво да ти кажа, научих някои номера от Наоми. Сега, когато се изяснихме, да преминем към деловата част.

- Какво си направил?

- Един съвет от мен, никога не давай на демон да ти бърка в главата. – тъй като Кас не отговори, той продължи – Ще ми докладваш какво правят онези малки невестулки и няма да си спомняш нищо от разговорите ни. – усмивката му се разтегна още по-широко - Сега си моят ангел-хранител.

Краули изчезна така внезапно, както се беше появил.

Уличката беше пуста и слабо осветена. Кастиел стоеше сам под уличната лампа и чакаше. Мислите му се върнаха назад към изминалите дни. Не си спомняше много, но и малкото спомени, до които достигаше съзнанието му бяха крайно обезпокоителни. И също така… Завладя го усещането за дежа-ву. Имаше нещо, което му убягваше, някъде по границата на разума му, но не можеше да го достигне. Имаше нещо, което трябваше да си спомни.

Бележки: Благодаря отново. Ще се радвам да науча какво мислите!